Стефан Попов
Съвременниците помнят Стефан Николов Попов като човек с разностранни интереси, обществено ангажиран и духовно извисен, пламенен родолюбец, живеещ с болките на хората и стремеж да направи всичко за тяхното добруване.
Роден на 25 март 1888 в семейството на даскал Никола Попов. Основното си образование получава в родното село, а гимназия учи в град Сливен, където завършва шести прогимназиален клас (днешен десети клас).
През 1911 г. е служител в Юридическия факултет в София. По-късно четири години е офицер. Работи в търговията на Новозагорско, магазинер е и на мина „Кардиф” в Твърдишкия балкан. Помощник-кмет на Твърдица, кмет на селата Сборище и Козарево, където е активен читалищен деятел. Работи в Популярна банка-Твърдица, застрахователен отдел в ДЗИ-Нова Загора.
Работи като програмен ръководител на радиовъзела, а от 1955г. като читалищен деятел - библиотекар, председател на читалище „Кирил и Методий” в Твърдица.
Дебютира в литературната периодика през 1922 г. Пише стихотворения, епиграми, хумористични текстове, разкази. Използва псевдонимите Княз Агай, Джинджифор Калмучи, Дряновица, Азала, Капитан Риендо, Рамзес, Сиромах Лазар, Чичо Папунчо, Стен, Доня Силвия, Д-р Сопаджиян и др.
Сътрудничи на в. „Бургаски фар”, „Вечерна бургаска поща”, „Морска заря”, сп. „Септември” и др. Автор на книгата с лирика „Трепетлика”. Творчеството му остава непроучено, несъбрано и неиздадено.
СЛЕД ИЗГНАНИЕ
Тръгнах сам-самси полека,
със смътна някаква надежда,
скръбна, млъкнала пътека,
в роден край ме пак отвежда.
Тъмни, глъхнали простори,
крият срутената хижа,
що ми спомнят цветни двори,
с радост майчина и грижа.
Що ли пак при теб се връщам,
безутешна родна стряха,
що е пуста мойта къща,
где надеждите измряха?
Няма майте родни братя,
ни сестрите ми запели,
злобно тегне пустотата,
из смълчаните предели.
РАДОСТ
(16 юни 1937)
В хубавата ни държава
по разсветнал небосклон,
радостно се откроява
светлий взор на Симеон.
Златна жътва, злак, коприна,
слънце, бисерна роса -
радост в райската родина,
вик до сини небеса!
Шумоли и зряла нива,
нивата без бряг и брод
и шумът й днес се слива,
с радостта на цял народ.
Тази радост в мирни къщи,
в двори с цъфнали липи –
Боже силни, всемогъщи,
милостиво укрепи…
Капитан Риендо
РАВНОСМЕТКА
Шумоли край мен ливада злачна
и бучат вековните води,
В тая вечер тайнствена и здрачна
Искам да отдъхна от беди.
Аз запомних: зло, печал, раздори,
поглед мил сърце ми не рани,
лъч небесен в тъмни, стари двори,
нито пролет с възторг и песни.
Сред другари пръснах си живота,
за отмора нийде се не спрях-
всяка радост бе за мен Голгота,
всеки порив – зле изкупен грях.
Дни и нощи чакал съм в полята
да ме сгрей бленуван таен чар,
но уви стократно пред зората
пих отрова вместо чист нектар.
Ах, уви! Не дойде час уречен
и свободен си отдъхнах аз.
Моят дар на гибел е обречен
и смъртта изпращах час след час.
Не веднъж за мен смъртта удари,
демон във живота ми игра,
но от мойте весели другари
никой мъката ми не разбра.
За мен няма пролет да разцъфне
в таз надгробна горестна тъма,
и сподавен полет ще издъхне –
неиздигнат над родната земя.